Дарове

Към категория Даровете

Раждането 3: Подкрепа

Днес отбелязваме Деня на родилната помощ. Няма да говоря за „помощ“, а за „подкрепа“, защото в контекста на раждането думата ми се струва по-подходяща.

Какво си представяте когато чуете „подкрепа по време на раждане“? Някой да държи ръката на жената? Или да й масажира гърба? Или да я окуражава с думи? Да й казва как да диша? Или кога да напъва?
Аз си представям само спокойна атмосфера. Най-добрата подкрепа е невидима.

Такава я усетих и по време на раждането. Около мен имаше само усмихнати лица. Много познати усмихнати лица. Какво съвпадение! Даже и дежурният лекар познавах – с него раждах първото си дете.
Всички бяха внимателни и спокойни, не натрапваха загриженост, но показаха, че ако имам нужда – са насреща.

При първото ми раждане познавах само лекаря, който не беше главно действащо лице. Съпругът ми не беше допуснат в отделението, защото имаше национална карантина. Сама, през нощта, в празното отделение се чувствах не особено добре. Явно съм била доста стресната, въпреки че уж бях подготвена. Въпреки внимателната и спокойна акушерка.

Контракциите заглъхнаха и раждането ми спря. Треперех и се опитвах да се сетя за разни упражнения, с които да подпомогна раждането. След няколко безрезултатни часа легнах да си почина. И когато се отпуснах и заспах раждането започна.

Много е трудно да се каже кой е най-важният фактор за това раждането да протече спокойно. Със сигурност здравословното състояние на майката има ключова роля. Подготовката и добрата организация са важни. Но май подкрепата (или липсата й) може да обърне нещата в положителна или в отрицателна посока, без значение колко здрава, спокойна и подготвена е майката.

Съпругът ми
Той просто седеше спокойно на масата, докато бяхме в стаята. След това въобще не помня какво е правил. Но от него лъхаше спокойствие. Усмихваше се. Не изглеждаше много развълнуван. Все едно се случваше най-нормалното нещо в света. Нищо изключително. Говореше си нещо с Елена.

Радвам се, че успя да присъства на раждането. Бяхме се разбрали, че ще реагира според ситуацията и по-скоро ще остане с голямото ни дете. Така се стекоха събитията, че дъщеря ни доволна остана при баба си и дядо си.
Присъствието му ми действаше добре. Когато влезнах в басейна и започна изгонването на бебето май доста му смачках ръцете. Нямам много спомени.

Но това, че гушна бебето когато се наложи да излязат от родилна зала беше най-важно за мен – бях по-спокойна, че С. е в прегръдката на баща си и в изцяло новата обстановка чува познат глас.

Благодаря!

Дулата
До мен беше и Елена. Макар че реших да си потърся дула в последния момент, много се радвам, че го направих. Имах предвид три жени – Таня, Олга и Елена. Реших да се срещна първо с Елена, защото беше учила хомеопатия и при нужда (мисля, че) щеше да даде най-точна информация за състоянието ми на хомеопата.

Срещнахме се един студен следобед на чай. Спокойствието й е заразително! Разказах й за притесненията си покрай предлежанието на бебето. Поговорихме за бременността ми, за първото ми раждане. Разговорът с нея смъкна от мен цялото напрежение, страха и безсилието. Повярвах, че всичко ще бъде наред. И бебето се обърна. Намерих моята дула.

Когато раждането започна й писах и от там насетне не се наложи да мисля за нищо по отношение на организацията. Това е много ценна помощ – някой друг комуникира с болницата и лекаря, събира екипа и споделя с теб първите часове с контракции. Аз само се отпуснах и си тананиках по време на всяка контракция. Часове ме деляха от първата прегръдка!

Когато пристигнахме в болницата Елена ни очакваше там. Поговорихме си, даде ми съвет да не влизам веднага във ваната, беше готова да правим ребозо, ако бебето не се е позиционирало.

Когато започнаха силните контракции деликатно ме попита дали имам нужда от масаж на кръста. Нямах никакви болки там, не исках да говоря и да мисля. Време беше за ваната.

Малко съжалявам, че не я помолих да направи повече снимки. Ако раждам пак сигурно ще поканя и фотограф :)

Усетих най-силно присъствието на Елена веднага след раждането. Макар, че имах дълъг кърмачески стаж бях забравила колко е малко новороденото. Когато София започна да търси гърдата, Елена ми помогна за засукването. Остана с мен когато се наложи съпругът ми и бебето да напуснат родилна зала.

След раждането на плацентата бликна доста кръв, която буквално и преносно оплеска положението. До този момент раждането протече без капка кръв и всичко вървеше като по вода. Настана суматоха.

И точно в този момент Елена много ми помогна да се абстрахирам и спокойно да изчакам д-р Дончева и Емилия да си свършат работата. За радост всичко бе наред и се разминах с почерпка окситоцин и по-продължителен преглед.

Медицинският екип беше ангажиран и дулата беше човекът, който насочи цялото си внимание към настроението и изживяванията ми. Точно от това имах нужда.

Преди време се заблуждавах, че емоциите зависят от това, което ни се случва. Всъщност зависят само от това как изживяваме случващото се.

Искаше ми се Елена да иде да види какво правят Витали и София, но тя само ме успокояваше, че те са добре. Не ме остави сама.

Благодаря!

Акушерката
Емилия Казълова е една усмивка. Поне аз я видях в тази светлина. „Да предположа ли какво искате?“ попита тя когато се видяхме за първи път. И изброи основните точки, които бях включила в плана си за раждане. Колко хубаво е да не се налага да се пазариш! Личеше си, че тя не е изцяло на нашите честоти, но уважаваше исканията ни. С усмивка.

Усмихната и лъчезарна ни посрещна и в болницата. Шегуваше се и атмосферата около нея не беше строго болнична. Докосванията й бяха внимателни, обясняваше какво и защо прави.

Може би я асоциирам само с една усмивка, защото в съзнанието ми се е запечатал като кадър моментът, в който ми подаде София. Бях с гръб и когато се обърнах видях усмихната Емилия, протегнатите й ръце и малкото ми плачещо бебе в тях.

Образът й щеше да е само музика и лъчи в съзнанието ми, ако не се беше налагало да ми сложи абокат :). Тъй като (несъзнателно) отложих този момент до последно, се наложи да го направи между две контракции, когато вече бях в басейна. А почивките между контракциите тогава бяха мнооого кратки.

Не обичам игли. Щеше да си родя спокойно и без абокат. След раждането така или иначе се наложи да го сменят на другата ръка. Честно да си кажа, най-неприятната част от раждането бяха абокат 1 и абокат 2.

Но покрай суматохата след кръвотечението видях акушерката и в друга светлина. Тя гори в работата си. Всеотдайна. От изчакваща и незабележима за секунди влезе в друго амплоа – активна, комуникираща без думи, обгрижваща, но вече по друг начин.

Радвам се, че я избрах за своя акушерка. Благодаря!

Лекарят
Д-р Марта Дончева остана моят гинеколог и до днес. Внимателна и търпелива. Когато се срещнах с нея бях много притеснена от това, че бебето е застанало напречно. Тя обаче никак не се притесни. Има време, ми каза. Имаше по-малко от 3 седмици до термина.
Част от спокойствието й се прехвърли върху мен.

Три неща много харесах от комуникацията си с нея – не обещава и прямо казва с какво би се съгласила; много спокойна, внимателна и търпелива е; не е свръх комерсиална (нямаше излишни прегледи и/или излишно мерене на тонове).
Видях, че в някаква степен (само тя си знае до каква) вярва в способността на жената да се справи и проявява нужното търпение, без да се намесва и да „помага“ (ах, таз родилна помощ!). Присъствието й е ненатрапчиво!

На визитация мина дежурният лекар (при който преди години раждах първото си дете) и седна да си поговорим за водното раждане. Дали наистина е по-лесно, ама то може би е по-лесно, защото не е първо дете...Той видимо не взе на сериозно нищо от това, което му казах за усещанията и преживяванията си. Въобще не беше убеден в ползите на водното раждане и в смисъла на свободното движение.

Лекар с подобна настройка, колкото и мил да изглежда, няма да е спокоен, няма да прояви търпение и няма да окаже нужната подкрепа по време на раждане, осъзнавам го. Той ще намери причина да се намеси.

Ако в момента трябва да избирам, отново бих поканила д-р Дончева.
Докато всичко беше наред, тя беше незабележима. Когато се наложи, се намеси адекватно. Не ми „помогна“, но се „погрижи“ когато възникна ситуация, която изискваше това.

На следващия ден д-р Дончева дойде да ме види. Посъветва ме да взема добавка с желязо. Макар че отказах, продължи да ми обяснява спокойно и загрижено. Без да се налага, да хока или да заплашва. Това трябва да е норма в комуникацията за всеки лекар. Все още не е.

Радвам се, че я избрах за свой лекар. Благодаря!

Благодаря за това, което направиха съпругът ми, Елена, Емилия и д-р Дончева (не задължително в този ред) преди и след раждането. Още повече благодаря за това, което не направиха по време на самото раждането.

Подкрепата е усещане.